Национален парк Централен Балкан: Културно наследство

Усвояването на територията в Стара планина започва в края на бронзовата и началото на старожелязната епоха (12–11 в. пр. Хр.) и се свързва с трайни поселения на траките в Предбалкана. Ролята на планината е както суровинна база – рудодобив, дърводобив и пасища, както и възможност за защита на населението по време на походите на македони, келти и римляни. Варварските нашествия в римските провинции през Късната античност (4–6 в. сл. Хр.), превръщат планината в зона, която запазва романизованото тракийско население от асимилация. През това време са построени или възобновени стотици укрепления, които играят ролята на втори отбранителен вал след р. Дунав, за възпиране на нашествениците от север и североизток.

През Средновековието старите пътища не заглъхват и върху разрушените антични крепости израстват нови, по-големи – български. Южните склонове на Балкана се опасват от здрава крепостна система – Копсис, Аневско кале (най-добре запазеният представител на замъчната архитектура у нас), Сопотско кале, Трънтъжа, Крън. От 12 век до края на 19 в. първостепенно значение като съобщителни артерии играят пътищата през Марагидик между с. Тъжа и с. Острец, големият Верейски друм от Дунава през Балкана и Средна гора, и Тракия.

Балканът винаги е заемал особено място в сърцето на всеки от нас заради ролята, която има в национално-освободителните борби и Възраждането. По време на турското владичество тя има доминираща роля за запазване на българската народност и култура. В това размирно време, Балканът става убежище на хайдутите. Легенди пазят героичния спомен за Вълкан войвода, Добрил войвода, Калифер войвода – основателят на Калофер. Стара планина става арена на най-героичните страници от борбите за освобождение. През 1867 г. по билото на планината минават четите на Филип Тотю и Панайот Хитов с байрактар Васил Левски. Четниците от разбитата във Врачанския Балкан Ботева чета са пръснати из планинските дебри. Историята на Априлското въстание пишат с кръвта си бунтовниците от Хвърковатата чета на Георги Бенковски, оцелелите от нея, както и клисурските въстаници търсят спасение в Тетевенската планина. Последни сражения водят четите на Цанко Дюстабанов, Фильо Миленовски, Христо Петров. Златишкият и Троянски проход пазят спомена за форсирането на труднодостъпните планински била по време на Освободителната война през 1877–1878 г.

Наред с това, при настъпилото духовно оживление сред българите в началото на 19 в. в пределите на Стара планина започва бурното развитие на най-проспериращите Възрожденски центрове, чиито жители играят важна роля в историята на България – Клисура, Сопот, Карлово, Калофер, Габрово, Тетевен, Троян и съпътстващите ги десетки манастири, църкви, училища, художествени ателиета и школи.

Паметта за бурната история пазят днес десетки исторически и археологически паметници – например тракийските крепости Чертиград, южно от Тетевен, и Паунов камък и Джуглата при с. Тъжа; римски кастели и наблюдателни кули, като Пирдопската крепост, крепостта Манастира до с. Тъжа и преградната крепост на Марагидик. И досега са запазени основите на пътни станции – мансии, като Монтемно на Троянския проход и Манастирчето до х. Тъжа, свидетелство за оживените пътища през Троянския проход – най-високият римски път на Балканите, през масива Триглав и близкия Марагидик (вр. Русалка). Тази памет, както и легендите и самобитността на Стара планина, откриваме днес в многобройните имена на скали и местности: Голям и Малък Жидов дол, махала Жидов дол (Нешковци) – спомен за рударството; Хайдушкото сборище, Хайдушката воденица, Хайдушката поляна, Хайдушкото игрило; Маркова дупка, Марковите хармани, Марковите венци, Марагидик, Мариният камък – на Крали Марко и сестра му Мара; Попови гробове – лобно място на четници, предвождани от свещеник; Карцов бук по името на ген. Карцов, чийто отряд в боевете за Троянския проход през януари 1878 г. превзема укрепения връх и настъпва в Южна България.

В етнографски план населението от север и от юг на Балкана има свои особености. Балканци, балканджии, горненци е населението на Стара планина на север от билото. Стар традиционен поминък на балканджиите е животновъдството – в селата на Тетевенския, Троянския, Севлиевския и Габровския край, наред с горянството, овощарството, занаятите и търговията. Абаджийството, кожарството, кожухарството, кафтанджийството, ковачеството, грънчарството, дърводелството, медникарството определят облика на селища като Ловеч, Тетевен, Троян и Габрово в периода от края на 18 и началото на 19 в. За народното изкуство на балканджиите е характерна дърворезбата – Тетевенска резбарска школа и приложната живопис – Тревненската художествена школа, която е преди всичко иконописна (зографска). Сред най-важните занаяти на юг от билото е гайтанджийството, както и зърнодобив, лозарство и градинарство, кожарство (Карлово, Сопот, Клисура), басмаджийство, копринарство, папукчийство (Карлово), железарство, стъкларство, терзийство, абаджийство, златарство (Калофер) и др. В навечерието на Освобождението в южната част на Балкана се развива овощарство, розопроизводство и скотовъдство. Първи карловци построяват за дестилация на розовото масло медни казани по указанията на арабски живописец. Към 1820 г. в Карловско има около 56 000 декара розови градини.

Векове наред населението на планината е ползвало богатствата на природата. И до днес тук традиционно се събират дърва и сено, приготвят се местни специалитети от диви плодове и гъби, ползват се диворастящите лечебни растения, събрали в себе си силата на Балкана. Открай време животновъдството е основен поминък на балканджиите. Все още съществуват останки от мандри, където до неотдавна се е преработвало млякото и са се произвеждали прочутите овче сирене и Балкански кашкавал.